Професия СТАЖАНТ

Днес приключи най-дългият, най-тежкият и най-ценният стаж за мен. За почти 6 месеца бях част от сплотен екип, който ме изненада с доверието и топлото посрещане още първия ден, а днес с признателността си.

Стажът беше наистина труден. Хвърлих се в дълбокото надолу с главата. И това, погледнато днес, е най-доброто, което можех да направя за себе си. Беше сложно, непознато, но имах добри учители и с много питане и полезни съвети научих как, къде, защо. А най – голямата радост по време на работата, са моментите, в които виждах, че съм наистина ценна, наистина от полза. Това е добавената стойност на стажа – да бъдеш значим за колектива, да бъдеш част от него.

Не осъзнавах всичко, което съм постигнала до днес, когато 20 души се изсипаха в офиса, докато нищо неподозиращата аз, довършвах задача, слушайки с едно ухо музика. И всички събраха погледите си в мен, а менторката ми, връчвайки подарък, ме заля с благодарствени думи. Е, както се очакваше се разплаках. Така едноседмичните ми опити да бъда силна и като камък бяха осуетени.
Още повече ме развълнуваха разплаканите лица срещу мен. Опитах се да скалъпя реч, хълцайки, извинявайки се за пелтеченето и благодарейки за всичко.

Последните 6 месеца ме направиха значително по-смела и по-сигурна в себе си. Вече не ме е страх да се захвана с нещо непознато, а напротив, бих искала да продължа с предизвикателствата към себе си, защото най-трудните периоди в живота ни, са тези, които ни правят по-силни и по-добри. В каквото и да било.
И най – важното е да имаш подходящите хора около себе си, които да се доверят, да те напътстват и да оценяват всички усилия, увенчани или не с успех.

P.S. А, да, носенето на кафе не е мит в стажантската професия, но аз го правих по собствено желание и с голямо удоволствие!
Огромно благодаря на всички! 

Реклами

Възможна ли е „Нарния“ или всичко е само сън?

Като малка гледах за първи път „Хрониките на Нарния“. Довчера си спомнях малко, а усещането беше за нещо интересно, цветно. 
И ако преди години историята и филмът са били източник на забавни герои, говорещи животни и вълшебства, то днес те са нещо повече.
Всеки един от трите филма причинява подсмърчане, онази позната тежест в гърлото, а през останалото време щастие, умиление и магичност. 
След последния филм, като тук вмятам, че не съм чела книгите, но съм в процес на издирването им, едва се разделям с героите.
И все повече си мисля и усещам, че с възрастта и отдалечаването от детството, все повече нуждата от вяра в доброто, от вълшебства и от Нарния расте.
Искам да мога да срещна героите, да нагушкам лъва Аслан, както и смелия мишок. Да разговарям с природата, да бъда полезна, да помагам, да бъда щастлива заедно с цялата земя.
movie-chronicles-of-narnia_00212378
За мен историята, поне тази във филма, е интересна за децата, но необходима за порасналите такива. Тя ми напомни за връзката с природата. А дали преди много много години наистина дърветата не са говорили с хората и с всички други животни? 
Напомня ми за силата на доброто, за чистотата на децата, които единствени могат да се връщат в Нарния, за красотата, за обичта, за прошката.
Най – приказната и също толкова реална история за ценностите и зависимостите в нашия свят. Светът, който не принадлежи на хората, а на природата и единствено на вярващите и мъдрите, на смелите сърца и усмихнатите души. 
Все повече искам да мога да отида в Нарния, защото знам, че тук хората отдавна не четат приказки, не виждат вълшебства и най – вече не вярват в тях.

За историята без статистика и „На Западния фронт нищо ново“

„Но никой в училище не ни научи как да палим цигара в дъжд и буря, как да разпалваме огън от мокро дърво… или че е по-добре да се мушне щикът в корема, защото между ребрата се заклещва.“ 

В училище се учи история. Не ми е от любимите предмети. Някак суховато, прекалено много години, имена. Същото като по новините. Само статистика.

„На Западния фронт нищо ново“ е първата книга за историческо събитие, която чета. Четиво почти лишено от статистика, но пропито с много кръв, сълзи, пот и преживяно.

Разколебана съм дали да говоря с възхищение за автора и таланта му или да съжалявам, че този „талант“ отприщва не друго, а смъртта. Смъртта, душевната, докато са на по 18 – 20 години. Принудени да се бият, изтръгнати като зародиш от утробата на майката – живот.

Все си мисля, че съм си представяла какво е войната. Тя е трагична, продължителна, с незаличими следи. Войната, която като пролетна слана, сбръчква, съсухря и отнема живеца в зелените току – що поникнали стръкчета.

„Гранати, газови облаци и танкови флотилии – премазване, разкъсване, смърт.
Дизентерия, грип, тиф – гърчове, повръщане, изгаряне, смърт.
Окопи, лазарети, братски могили – други възможности не съществуват.“ 

Войната, която превръща младежи в старци. Изсмуква смисълът им за живот, отнема приятелството, поставя Берлинска стена между семейството и синовете.

Войната, в която спасението от ментално самоуинищожение не рядко е иронията. Да, книгата има и своите забавни моменти. Някои от тях чета със сълзи от смях. Следващият абзац обаче отново връща мъглата и студа на войната. И сълзите, но не от смях.

За мен книгата е най – ценният източник на достоверна, преживяна информация. Тежка, заради реалността. Неудобна на държавните машини, пропагандиращи войната като символ на героизъм.

И е хубаво, ако в училище започнат да включват и истории без статистика, но с повече лична история, за да знаят занапред поколенията, че животът е по – ценен и винаги трябва да бъде такъв.

„Сега за първи път виждам, че и ти си човек като мен. Мислех си за гранатите в ръцете ви, за вашите щикове и вашите пушки, сега виждам вашия живот, лицето ви и нашето приятелство. Прости ми, другарю. Ние винаги го виждаме твърде късно. Защо те никога не ни казват, че и вие сте бедни дяволи като нас, че вашите майки също са разтревожени, както нашите, че и ние също се страхуваме от смъртта, също умираме и споделяме същата мъка.“