Защо гимназиалните години са най-безгрижни?

Гимназията.
Годините, които летят.
Месеците, в които създаваме приятелства до живот или поне отчасти.
Дните, в които ни се подаряват знания, които избираме да усвоим или да отхвърлим. Освен когато става въпрос за контролно или класно. Тогава може да се зубри или преписва, а това, както знаем, са умения, необходими и високо ценени в студентстването.

Гимназията ми.
Озовах се в нея по воля на родителското тяло. Против моята. И това е най–важният избор, който не съм направила, за който днес съм най–благодарна.

Моите гимназиални години бяха трудни в началото, лесни после. И пак трудни в края, защото раздялата е тежка.
Годините, които за мен са предимно интересни, пътуващи, дебатиращи, театралстващи, рецитиращи, любопитстващи, философстващи и обичащи.

Днес посещавам любимите учители, които са ми дали много повече от обикновеното, защото те самите са необикновени. Приказни герои, борещи се доброто да възтържествува, на мисия в името на знанието и човешкото. Мисията, която днес е все по–трудна, но не и невъзможна. Вярваме го!

Годините в гимназията са щастие.
Щастие, синтезирано в 30-минутните ни срещи с учителите четвърта поред година след завършването.
Щастие, което сигурно произвежда весели хормони, колкото Седемте рилски езера в шоколад.
Щастливи срещи, които чакам с месеци, за да ме заредят за следващите.
Които да ми напомнят, че не съм била просто ученик, а човек, който е получил по мъничко отгоре. По мъничко от всеки преподавател, който ми е дал парченце от пъзела, необходим ми да редя и до днес. Моят живот.

Ако ви кажа, че гимназиалните, са най–безгрижните години, може и да се окажа права. Винаги има някой, който го е грижа повече от мен за това, дали в очите ми има блясък и дали той е от щастие или не толкова. Безгрижните години обаче не са доживот, но пламъкът в очите е, когато има кой да го поддържа!

Благодаря на всички, които ме правят не свободен електрон, а обикалящ около своето ядро! Защото всеки има нужда от такова едно!
А моето е ЗПГ : )

Реклами

Порното не е това, което е!

Тъкмо завърших с огромни мъки получената за рождения си ден „Порно“ на Ървин Уелш.

Запознавам се с автора за първи път, нямам идея за какво иде реч, но съм чувала за популярността на „Трейнспотинг“.
По едно и също време започнах книгата и броя на L’Europeo със същото заглавие. Списанието добре, книгата съвсем не.

Тегаво за четене, а си представям, ако думите ги гледам във филм, колко по – интересно ще е. Най – вече колко по – малко време бих загубила.
Тази книга е от малкото, които наистина отчитам като загуба на време, а и на мотивация.

Нищо не успях да си взема от „Порно“, което е най – големият недостатък. И се чудя, гледайки оценките в Goodreads, дали на мен нещо не ми е наред или съм недорасла. Нямам идея. По – скоро съм любопитна кое не съм оценила, кое съм пропуснала да забележа, запомня, да ме впечатли.

Усещането след тази книга е същото, което изпитвам, когато се окаже, че театралната постановка е пълна с евтин хумор, просташки реплики, вулгарност и неестетичен секс.

Бих се радвала някой да ме опровергае. 

Как изглежда моят 8-ми декември в ретроспекция?

Преживях и последният си 8-ми декември. По план е последният от бакалавърския ми живот на студент, а и се надявам да си взема медийното право и да съм завършила успешно, защитила дипломна работа, че и записала магистратура, когато преживявам следващия 8-ми декември, година по – късно!

Изживях е по – точната дума. Не съм фен на преживяването. Нито на препиването. На нищо прекалено. Защото после боли глава, стомах, сърце или други крайници и началници.

Ретроспективно погледнато, отбелязването на този ненужен и неадекватен на сегашната студентска общност празник, е било отчасти куриозно и от повече части скучновато, но и разумно пестеливо. Да видим:

Първият такъв празник завърши в спешното. (Ех, че актуално!). Не само в спешното, но и цялата вечер си беше една такава нетрадиционна. Отбелязах я с напълно непознати, на място, на което за първи път ходя. А, бе, ако има баща на сефтетата, ей тоя 8-ми е бил! Май диагнозата бе пукната или цицинеста глава, не помня, но не беше моята. Доста възпитателно събитие: не вдигай и не върти някакви други хора, докато сте пили, защото подът винаги е по – твърд от главата ти, а и него не го боли!

Вторият 8-ми започна с план за посещение на поне 2 места, но започна, продължи и завърши просто в бар „4 стаи“ в камерен състав. Доволно и скромно.

Предпоследният празник се проведе в така познатия и обичан Мир Хостел. Домакинствах аз, а гостите бяха събрани от около 3 компании. Това си бе голямо предизвикателство, защото навлизането в личното пространство, бързото опиване и споровете лесно стават причина за изненади и бързи опознавания между участниците, виновни или не. Чистенето и миенето е другото удоволствие, съпътстващо махмурлийската сутрин.

Та-да-да-дам:

Дойде ред и на така чаканото осмодекемврийско застрояване! Даже и малко заскрежаване, защото снеговалеше : )
За щастие Строежа отвори отново малко преди този, паметен за историята и безпаметен за днешните студенти, ден. В изключително съкратен, но борбен състав, заехме стартова позиция в новия бар. Бири, шотове, музика, джаги, обичайните забавления, тук – там някой познат. Почти като в доброто старо време, само дето този път сравнявахме „преди“ със „сега“. А разговорите за това, че вече сме стари, бяха в повече.
От мен да знаете:
тези разговори може да заглуши само и единствено Негово градусово величие Алкохолът!

По повод зловината, че и бар Петък затваря след 2014-та година, решихме да го уважим с присъствието си. Там обичайната уютност. Който не се е разписал, да тича, че с 2014 си отива още едно прекрасно място. Където между другото имах най – нелюбовния и биреносен 14-ти февруари преди 2-3 години.

И тъй!
8-ми декември нямаше да е толкова як, ако не беше празникът на Св. Анна на следващия ден, която ни почерпи доволно с присъствие и шотове : )

Единственото хубаво на тази дата е, че се помни, за да мога да помня и къде съм прекарала малка част от студентските си вечери с приятели : )

За пропусналите: Бъдете така добри да се явите за по наздравица в удобно време за Вас и при първа възможност в Мир Хостел!

Тънка червена линия е барът!

Тънка червена линия е барът, за който пиша след 2 пъти посещение. Така важно решение произтича от необходимостта да отидем втори път там освен след сефтето на Хелоуин, за да се убедим, че наистина е яко.
За да не оформям предварително мнение за бара, ще оставя личните впечатления след оценките на журито:

ДОСТЪПНОСТ  -> 3/5
До метростанция Опълченска, зад мола, в началото изглежда доста объркано, но хич не е. Много нетрадиционно място на пръв поглед, непредполагащо наличието на такъв бар.

ОБСТАНОВКА  – > 5/5
Достатъчно голямо, че да създаде уют, но и да има място за разминаване (освен ако не е Хелоуин и Краси Москов не пуска музиката). Синхронизирани картини, мебели и ъгли.

БИРОРАЗНООБРАЗИЕ – > 4/5
Има за всички от всичко!

ХРАНА – > 3/5
Пуканките са си храна особено след наскоро открития научен факт:

ПЕРСОНАЛ – > 4/5
Стабиляги, как се оправят с толкова жаден народ, съвсем не знам!

ЦЕНИ – > 4/5
Тънки цени.

ИГРИ – > 2/3
Билярдна маса, върху която освен да играеш, може и да разливаш бира.

ПУШИ ЛИ СЕ – > 1/1
Бар за пример без тютюнев дим : )

ГАРДЕРОБ – > 0.5/1
Окачалки.

ТОАЛЕТНИ – >3/5

СУМА: 29.5/40

Барът много ми напомня по обстановка, музика и уют на любимия някогашен Строежа в Студентски град. На Хелоуин е същата лудница, а в обикновена вечер също толкова приятно. Определено е един от любимите барове : )

Благодаря на г – н Върбанов и г – н Петров за събиролюбенето и съ…всичко! 

Символите на града на Мира (и любовта)

Когато съм човек, живял поне 18 години в малък град, няма как да не ми липсва нещо. На мен ми липсваше в повече. Културни събития, театър, цветни и артистични хора, подходящи барове и като цяло барове, а не дискотеки. Липси на едно се запълват временно с други неща. Повече книги, повече чат, училищни дейности, пътувания. Докато един ден заявявам пред себе си и приятелите си, че това задушно място ми е тясно.

Клишетата в малкия град са преобладаващи качествено и количествено.
В големия град също има клишета, но те могат да се избегнат. В София деградацията е само за тези, които носят в себе си непоносим от предишните местообитания товар. Тук хората – клишета са по – лесно различими, защото има много, които не са. Да, тук е място, събиращо всякакви, всички, достатъчно, понякога повече (особено в градския и на опашката в магазина). Тук бързо свършват билетите за театър. В Нощ на театрите почти няма места. Но пък има не само Нощ на театрите, а Нощ на музеите, Нощ на литературата. Тук нощите са различни. Определям ги аз. Аз и моите нови приятели. Не, че старите също не са тук. И те успяха да смелят навалицата, както и тя тях.

София е мястото на новите приятелства и на продължаващите стари  такива.

Тук е мястото, където мога да пробвам бира, ром, ром с кола, мента, мента с мляко, греяно вино, домашно греяно вино, вино в парка, бира в парка. Бира за 10 лв. Мога да опитам Хималайски чай и после да го приготвям вкъщи, канейки приятели в измислен Мир хостел, който всички обичат. А аз обичам тях, защото всички вярваме в нещо въображаемо.

Тук имам много възможности, но не неограничени. Защото все пак съм същият човек, подчиняващ се на морални норми, воден от семейни и не чак толкова ценности.
И все пак пробвам трева, няколко пъти. Не е толкова яко, нито задължително ставам наркоман. Не ставам и по – яка. Защото има и по – яки неща.
Като събитията, които се чудя как да наредя, за да видя възможно най – много. Като концертите, за които рядко плащам, защото съм истинска късметлийка.

Тук е мястото на метаморфозите. И не е задължително да стана пеперуда. Мода да стана  писател, артист, журналист, юрист. Но няма да остана в пашкула, а дори и да съм гъсеница, то ще съм доста по – красива, обогатена житейски и емоционално.

Тук е мястото на странните мечти. На първата или на истинската любов. Тук е мястото, където ще се татуирам и повече от година след това още никой освен аз и приятелите ми няма да знае. Тук е мястото, на което не нося етикет на челото си. Тук съм анонимна, но не и незначителна.

Тук съм значима и имам глас, защото крещя за поредна вечер на протестите. Тук играя с фризби на голям булевард, докато тичат деца и кучета. Песни и танци, игри. Големият град, какъвто никой не си представя. Тук се разграждат предразсъдъците, както кока – кола разгражда. Това все още не съм го порбвала.
Има джънк фууд в повече. И се радвам, че съм живяла почти на село с еко храна. И тогава оценявам и какво имам. Осъзнавам се сред хората и мястото. И обичам повече, понякога и мразя. Дисонанси, сезони, по – студена зима и идва ред на греяното вино, което допреди София не бях вкусвала.

Защото символът на София са сефтетата. Любима дума и любимо място. Тук се обичам!