Вълнения в „Нощ на театрите“

Вчера беше „Нощ на театрите“ и бързам да запиша нещата, на които ме научи този ден/вечер.

Добре е предварително да закупите билети за представленията, на които желаете да присъствате. Ще кажете, че то се знае, но има и такива есенни листа (отвеяни) като мен, които се сещат в последните часове, правят маршрута в последните минути и остават почти с пръст в уста.

„Мизантроп“ на Сдружение „КЛАС“ беше първата локация във „Фабрика 126“, но всички места бяха предварително запазени и не успяхме да се доредим. Лично за мен това бе сякаш най – желаната постановка, защото съм присъствала на впечатляващия „Кавказкият тебеширен кръг“ в НАТФИЗ, играна от класа на доц. Ивайло Христов, част от който участва и във въпросната „Мизантроп“.
Е, обещах си, че ще дойда след няколко седмици със закупени предварително билети.

Пътешествието продължи през Народен театър „Иван Вазов“, „Българска армия“, Театър 199, „Сълза и смях“. Последните надежди, че ще се вредим за места в публиката, на което и да е представление, се оказаха последните места в учебния театър на НАТФИЗ и в Сатиричния „Алеко Константинов“.

Двете думи, с които бих описала постановката „Код: Сазонов“ в НАТФИЗ, е когнитивен дисонанс. Почувствах се неприятно. Омерзена и не на място.
За мен театърът е последно останало чисто изкуство, имащо за мисия да съхранява и предава изконните ценности. Изкуство, което не бива и не се комерсиализира. И тази моя вяра и представа изключват едночасово+ разголване, показване на гърди в цяла светлина, съприкосновения между телата на актьорите и т.н. ( не ме разбирайте погрешно, нямаше сношения и подобни неща, но и да имаше, върхът на погнусата бе достигнат).
За мен театърът е като книга, но тази в „Код: Сазонов“ беше от онези панорамните детски книжки, но за възрастни. На зрителя не бе оставено и капка шанс да употреби въображението си. Всичко се казваше и показваше. А зрителят бе унизен. Жалко!
Надявам се вината да е в мен и да не съм разбрала просто идеята на авторите и актьорите. Надявам се, че театърът ни не се е профанизирал дотолкова. 

С тъга, омерзение и леко чувство на насилствена употреба, но и с надежда, че следващата постановка ще отмие срама, се насочих към Сатиричния.

Очакваше ме комедията „Волпоне“ с героите на детството ми Георги Мамалев и Антон Радичев. Много смях, истински театър, 10 различни индивидуалности в образите на персонажите и 400 – годишна актуалност на темата. За мен постановката се нарежда сред любимите и истинските. А аз за около 2 часа живях в света на героите, смях се с тях, чувствах с тях и не исках да се разделям.

И нещото, което ми върна надеждата, загубена по  – рано същата вечер, бе когато Георги Мамалев след края на постановката, усмири бурните аплодисменти, за да поздрави рожденика Тодор, който специално по повода бе довел своите около 20 приятели на театър, а не на кръчма, както традицията повелява.

Благодаря!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s