Стопаджийски урок по човечност

След първа част следва втора.
Чакайки заветното такси, на десетата минута се появи автомобил. Дойде от мястото, от което и ние се бяхме отървали. Намали, спря, прозорецът бе свален и един приветлив глас попита за къде сме. След отговора ни „за София“, човекът ни предложи да се качим и ние с големи усмивки до уши, се настанихме. Бяхме мокри, гнуснички, въобще ако бях не мястото на шофьора, едва ли щях да ни кача.
В течение на разговора се оказа, че пичът е от операторите, но част то техниката отказала и той си тръгнал. Разпитвах го за стопаджийски истории. И той едно време пътувал така, а сега просто качвал понякога хора.
Попитах дали може да се брои и този случай за качване на стоп и то в много екстремни условия. Той потвърди с усмивка. А моята не слизаше от лицето. Сигурно приличах  на мръднала, но добротата, която непознатият ни дари, беше най – великодушната постъпка, която виждам от много време насам. Човекът оправи деня на всички, че даже и животът!
Вярата ми в добротата и човечността бе подхранена, а рекордьорският ми стоп в екстремни условия (по тъмно и в пороен дъжд) сега е с дата 15.09.14.
Защото всеки ден е Първи учебен ден!

Advertisements

Всеки ден е Първи учебен ден

Един от личните ми мънички проекти е да наблюдавам хората, които ходят като публика на разни предавания.
Четвъртото място, на което трябваше да бъда статист (ще разберете защо не (o)станах след малко), беше „любимият“ на всички VIP Brother.
След като прочетох „1984“ на Джордж Оруел преди години, затвърдих мнението си, че шоу като това не е нещо, от което имам нужда и въобще, което има смисъл и си заслужава да се гледа. За да напредвам с личния си проект, а и за да видя колко изкуствено всъщност е всичко там, и как пред и зад камерата нещата са полярно различни, реших да отида.

Сред хората имаше всякакви, от деца до пенсионери. Изненадах се от двете момичета, които решаваха тест по любимия за мен от училище философски цикъл, а по – късно някаква леличка, виждайки че дочитам „Гняв“ на Стивън Кинг, дойде да си говорим за автора и татуировки. Пълни щуротии, които истински ме изненадаха, заради нивото, което по принцип не се забелязва на подобни места.

Връщайки се към статистването, бяхме около 300 човека, като така и не разбрах кои са хората от агенцията, наемаща публика. Нямаше указания, нито информация. Нищо. 
Понаредихме се на мястото, отредено на нейно величество Публиката и зачакахме. Дъждът обаче не почака и минута. Заваля. Обилно, стабилно, студено и неподсигурено. Обещаните според слуховете, които бяха основният източник на информация в малкото ни общество, дъждобрани и чадъри, ги нямаше. Търпението също ми се изчерпа за около 30 минути.
Шепа хора тръгнахме по средата на паузата между преките включвания и визитките на „ВИП“ – овете (които ме погнуся да гледам и слушам с целия измислен свят, в който се опитват да заблудят себе си и останалите, че живеят).
Върнахме се в някаква зала, където всички сваляха част от дрехите си, за да ги изстискат от литрите вода, която успя да намокри всичко по нас (включително и новия брой „L’Europeo“, за което най – съжалявам). Поседяхме около 30 минути, след което дойде някакъв привидно сух мъж, който със заповеднически тон ни приветства да излезем навън и обясни на всички, че трябва да завършим снимките.
Не почаках повече и тръгнах към пътя, където да стопирам или да повикам такси.
Това бе и вторият път, в който имам такова преживяване с дъжд и студ, но първият беше на Узана Фест и имахме поне палатка. Имаше го и приключенският дух!
Коли почти не минаваха, затова повикахме такси. Събрахме се четирима човека (имахме си страхотна баба с нас, която ме радваше всеки път с разказите си) и зачакахме заветното такси…

И защото в клас някога винаги пишехме изводи от историите или задачите: 
Изводи:
1. Никога повече какъвто и да е голям и малък брат, ако ще и да е най – ВИП в Галактиката!
2. Никога повече въпросната агенция СМАРТ КАСТ, чиито хора се оказаха не достатъчно смарт, че да оценят важността на хората – публика и да се отнесат към тях поне хуманно.
3. Предразсъдъците към платената публика изчезват с всяко събитие, а проектът ми се развива.

И, защото в „Светът на Мира“ винаги има щастлив край, то следващият пост ще разкаже за щастливия край на Първият учебен ден от 22 – рата ми година : ) 

Строежа е моят храм. Не просто бар, а религия

Съвсем по първосептемврийски, съвсем по понеделнишки, нещо трябваше да се сгомнИ (без извинение!)!

Както не веднъж съм казвала, повтаряла и потретвала, още преди да стана първи курс и да се преместя в Студентски град, бях чувала истории за Строежа. Това беше мястото, което изглеждаше най – приветливо за неоформената ми представа за квартала, студентстването, пиянстването, празнуването, концертването, а, бе, всичко, което прави един млад човек, разбирайте и студент тук. 

И защото на страницата на бара преди дни питаха за първия челен сблъсък с бара, спомням си моя:
Бях с двете ми Марии, както и супер много непознат народ: младолики, старолики, бледолики, кой каквото е пил и резултата, отразяващ се на лицето и движенията. И хубаво си танцуваме, радваме се на новото място, което се оказа доста по – яко от разказите и виртуалната разходка, извървявана на няколко пъти, за да се подготвя ментално за срещата. По някое време се лепва леко размазан образ, да зарибява едната Марийка. Една дума, две думи. Пичът не се отказва и даже си позволи да ми каже: Я ела отвън да се разберем. А тогава съвсем не бях подготвена за ръкопашен бой, а за словесен той беше абсолютно дърво, че и пиян. Повъртя се още няколко минути около Марийка, ядосах се и леко запристъпвах към човека охрана (за когото се носят митове и легенди, защото беше най – прекрасният як дългокос чичко – охрана не само в Строежа, но и навсякъде). Посочих с пръст притесняващия ни субект и за две мигвания време видях как въпросният е повлечен за някаква част от тялото си през вратата и изведен навън. Нека му е! Ще ми притеснява Марийка! Така де. Тогава наистина се изкефих на мястото и хората, които се грижат за сигурността и спокойното пиене и танцуване на посетителите. 

Строежа е мястото на сефтетата. И защото за мен е не просто бар, както не веднъж съм се опитвала да обясня на мои приятели, това е храм. Само в Строежа се чувствам религиозна, особено след мента с мляко или ром с чай, или бира. 

Там сме изкарали 3 празника по случай Хелоуин. Най – първото ми истинско отбелязване на 31 октомври беше там. И тогава бях наистина най – якото зомби. И не само това беше яко в цялата вечер. 

В Строежа участвах случайно в Студентските куизове и съвсем случайно спечелихме и то няколко пъти първото място. По – важното е, че се запознах с хора, които и до ден днешен се радвам да видя, където и да било, а и се почувствах част от нещо истинско и много хубаво! 

В Строежа за първи път бях на среща с непознати, беше малко странно и едва ли ще го направя някога пак, но все пак си е житейски опит, а и една – две бири в повече добро за бъбреците ми 🙂 

В Строежа бях и за първи път на концерт, не само клубен, но и като цяло. А колко пъти сме гледали ПИФ на живо там, нямам никаква идея вече. 

В Строежа научих толкова много нови банди и музиканти, че даже не ми се мисли какво щях да слушам сега, ако не бях попила от богатия плейлист на бара. 

В Строежа не посрещнах Нова година и това е пропуск. И други неща не правих там, за което тепърва ще съжалявам. 

Приказката продължава, но заСТРОЯването е вече в историята. 

*STROEJA EST MORT, VIVE STROEJA*