#100HappyDays = 100 пъти по – пристрастен към социалките

Преди дни завърших т. нар. „предизвикателство“ #100HappyDays. Исках да пиша още тогава, но сякаш нямах мотивация или ключе, което да предизвика словоизлиянието. Е, след като гледах видеото по -долу , всичко се подреди, знам какво имам да кажа.
Нито едно предизвикателство, което е свързано със социалните мрежи, не би произвело истинско щастие, защото социалките са просто отражение. Единствено, ако предизвикателството не е да спреш да ги ползваш за 100 дни и пр.
Причината да започна беше по – скоро любопитство дали ще издържа 100 дни да измислям неща, хем малки, хем радостни, а и най – вече наградата, която все още си чакам.

През всички 100 дни имаше такива, в които имах поне 5 причини да съм наистина щастлива и изпадах в колебание кое да избера. А, както знаем, близнаците трудно взимат решения.

Но адът е тогава, когато денят е супер скучен, бавен и празен, или просто 20 неща са се сгъбили, и по дяволите всички хепи дейс, няма да бъда щастлива и няма да снимам и качвам нищо!
Е, и тогава измислях някаква глупост и настройвах емоциите си на щастие.

Тогава се замислих, че това са просто някакъв хаштаг и някакъв кадър, някакво описание. Нищо повече. На никого не му пука дали съм гледала як филм или не, на мен също не ми пука дали съм щастлива от факта. Крайната цел е да бъде харесано. Това е зависимостта, за която цял ден сякаш всички пишат и споделят. Парадоксът е, че се оплакваме от facebook във facebook!

На всеки, който се чуди, дали да започне „предизвикателството“, ще дам съвет: DON’T DO IT! JUST DON’T!

След изминалите 100 дни не се чувствам по – сигурно в постоянството си, нито по – щастлива. Почувствах се по – зависима от това всеки ден да качвам, да споделям, да правя личния си живот достояние на всички, защото естествено в условието на предизвикателството пише, че снимките трябва да бъдат споделени публично.

А и човек не може и не бива да бъде всеки ден щастлив. Колкото и голям оптимист да си (а аз съм вече 2 десетилетия+), онези моменти, в които преживяваш някаква вътрешна криза, когато не искаш да говориш, и всичко сякаш се разпада, са моментите, след които се съживяваш и се радваш, че нещо около теб грее и го има!

*В условието на предизвикателството пише, че може просто да изпратим снимките на мейла им, което би ограничило публичността на цялото събитие, но едва ли някой го е направил, нито аз бих, заради именно тези вдигнати палци, към които сме пристрастени.

Влез в EXIT

Всеки път, когато излизам извън пределите на България, се радвам, защото човек учи много за света и за себе си, когато пътува.По пътя обратно обаче винаги се натъжавам. Този път причина за минорните ми настроения беше Сърбия.

Първият път, в който не минавам транзит през Сърбия, а отивам специално, за да подишам въздуха й, да погледам природата й, да наблюдавам хората й, да пия от бирата й, и най – вече да стана част от нещото, което в ума ми доби размерите на мечта, EXIT-а й.
exit_gate

Първото впечатление беше на сръбската граница, когато полицаят на гишето ни попита дали пътуваме за концерта и да не би да закъснеем, защото минаваше 13 часа тяхно време.

По пътя имаше не само ремонти и малко чакане, но и красиви скали, зелени дървета в изобилие и прекрасни за гледане отстрани облаци, раждащи дъжд. А надписът преди тунелите няма да го забравя „ПАЛИ СВЕТЛО“ 😀
SAM_0446

Когато не знаеш пътя, най – лесно е да се пита. Сърбите ни улесниха с това, че много от тях знаеха английски и на драго сърце обясняваха как да се доберем до желаната точка.

Стигнахме до Нови Сад за 5 часа. Градът наистина е красив. Центърът с католическата катедрала, кметството, театъра, много изискани магазини и малки кьоскчета за плескавица в 2 през нощта.

SAM_0579

Петроварадинската крепост е впечатляваща, но не успяхме да я разгледаме в подробности. Имаше време за няколко снимки, след което влязохме направо в зоната на rock@exit. По – късно се оказа, че на входа съвсем не са ни проверили по начина, по който са го направили с други приятели, дошли преди нас. Успяхме да влезем с 2 пълни мешки, в които имаше туристически нож, храна и други течни продукти. За сравнение на една позната са изхвърлили от багажа крем. Късмет, а?!
SAM_0585

Вътре съвсем нормално, обстановка като за концерт. Сякаш обаче беше по – айляшко. Доста по – спокойно, хората седяха по тревата, разговаряха, пиеха, все обичайните неща.
SAM_0484SAM_0485

Очаквах пространството да е по – голямо предвид Queens Of The Stone Age, но явно само през моите очи е изглеждала недостатъчно голямо. Учудващо дори и в публиката не беше познатото гъчкане, а имаше достатъчно пространство. Е, поне 4 от парчетата ги пропуснах, заради драгите ни сънародници пред нас, които решиха, че е много яко и толерантно спрямо всички останали да си правят пого и да ни посмачкат и нас. Та, погоманиаците поразчистваха пространството пред нас и въобще не стояхме на едно място. Публиката ме учуди и с онези момчета, които видимо бяха доста щастливи и се прегръщаха постоянно или се вдигаха един друг, което допълнително отвличаше вниманието, закриваше гледката и въобще все неща, от които ти се ще да си 2 метра и да им забиеш по един, та да МИРясат.

rock@exit

Queens Of The Stone Age се държаха като крале! Изпълниха 22 парчета, 4 от тях на бис. Няма и да правя опити да описвам, защото само който е бил там, знае за какво усещане става въпрос. Който не им е фен, да ги пуска в плейъра! Веднага!

Останалото от сръбското преживяване е плескавици (омномном), бира Jelen, която ми напомни колко хубаво е да започнеш деня си в 8 часа сутринта с бира, а ако пред теб е Дунав и на отсрещния хълм Петроварадинската крепост, толкова по – добре!

SAM_0596

SAM_0601

Бих се върнала пак там. Отново за EXIT. И за всичко останало. Следващия път отново бих спала на открито, но ще отида и до Белград, както и ще се запозная с някой местен, за да понауча някоя и друга сръбска дума освен тези по табелите.

П.П. Това беше онзи подарък за рождения ден, който най – най – най – много желаех и си го получих! ХВАЛА!
SAM_0590

Честит още един рожден ден на мен!

Още една страница, равняваща се на една година, се прикрепи към книгата на моя живот.

През нея се научих,  че всяко сърце може да бъде излекувано с любов, но не просто любов, а много от нея. В чиста и непринудена форма.

През изминалите 12 месеца отделих 3 от тях за стаж, който на този етап е най – мечтаният и вече сбъднат. Бях в любимото ми радио Z -Rock и видях и усетих, че у нас има страхотни хора, невероятни професионалисти, а мечтите се сбъдват понякога съвсем случайно, само с едно телефонно обаждане.

Разочарованията са задължителна част, защото те не просто те връщат в реалността, а даже на две преки от старта. И трябва да се съвземеш, да помислиш, да преглътнеш и да продължиш с поглед в новия облак с причудлива форма, който ще гониш. Задължително хванал някого за ръка. Много е важно да има кой да те подкрепи или да избърше сълзите, най – вече тях, даже и да започне да ги събира в бутилки, защото понякога са в повече.

Приятелите. Приятелите, които може да не виждам по месец, макар да живеем в един квартал, но които са до мен. И които ме познават и обичат, както и аз тях.

Любимите банди, които ме накараха да плача поне 5 пъти в рамките на 2 часа.

И всички останалите малки неща, заради които започнах предизвикателството #100HappyDays.

И най – важното в личен план: научих се да готвя! Е, не всичко, но съм майстор на домашния кекс (всеки път е с почти еднакви съставки, но вкусът е различен). А в момента очаквам с нетърпение гостите по случай рождения ми ден да опитат от тортата, която правя за първи път, за да затвърдя уменията и да пристъпя към следващо ниво.

И не на последно място се убедих, че от най – важните неща, за да бъдеш щастлив, е да си в хармония със себе си!

Мир, хора!

Преди сто години и след тях

Един век ни дели от деня, в който е писана статията „Значението на пресата“ във в-к „Искрица“ (V. Iskriza1).
100 години, които в икономическо, технологично и културно отношение са изстреляли човечеството напред и нагоре, превръщайки живота ни в нещо, непонятно и дори невъзможно за фантазията на живелите век преди нас хора. 100 години обаче за пресата са нищо. Нищо градивно и нищо хубаво. Сякаш пресата и журналистиката са в черна дупка.

И днес силно вярваме и празнословим, че журналистиката в частност пресата е четвъртата власт. Уж назначава и сваля правителства. Но не е ли купена именно от опозицията, целяща да свали настоящите управляващи? Тя е била инструмент за разискване на културни, социални, икономически и политически въпроси. Но днес е нищо повече от инструмент, един от най – лесните за употреба и рекетиране, било то ползван от „елита“ ни, от  будното само през тъмната част от денонощието духовенство или от народа ни най – често използващ го като инструмент, заменящ тоалетната хартия при спешна нужда. Днес пресата ни е купена, а ние я купуваме за жълти стотинки. Употребяваме я вече употребена, за да бъдем и ние грубо употребени. Тя е инструмент за мамини синчета, които не разполагат със свой такъв или се страхуват, че ще им се присмеят, затова се крият зад заглавията и страниците и мълчат, или по – скоро не знаят четмо и писмо.

А когато говорим за мълчанието, народът също мълчи. Най – активни са злобарите  а.к.а. хейтърите из форумите и под статиите, най – вече тези, които не изискват регистрация, за да коментират. Пенсионираната част от населението също намира отдушник в избуяващата ни преса, редовно пращайки вицове и куп лично творчество, осмиващо управляващите. Редакторите имат свой стил, но и те мълчат предимно. И тях ги е срам. Срамежливци до доказване на противното. Те и стила си крият, особено ако печатното издание е за жълти стотинки. Все пак личният стил не се разкрива за толкова евтино, особено когато са ти платили да пишеш не както на теб ти харесва, а както на човека с многоцифрената сума в банковата сметка му е угодно.

Загубените младини, отминалите времена, винаги запечатани в кадър щастливи усмивки, развяващи се коси и една честна, безкористна, интелектуална преса. И днес говорим за миналото с топлина в сърцето и усмивка на устата, преди 100 години са говорили същото. Тогавашното днес е като сегашното днес, когато редакторът не е онзи учен човек, а ние отново се сравняваме със страната на сбъдващите се мечти Америка.

Пресата тогава трябва да формира обществено мнение, да буди, да критикува, да бичува, да хвали без да се интересува от последствията. Тя и днес предлага мнение на обществото, но е по – постна, едно – две най – често полярни мнения, за да разделят хората. Обединен народ трудно се управлява, но ако платиш достатъчно, срещу 45 стотинки ще скараш съседите и изборите са опечени, буквално и преносно. И почват да миришат на скара – бира и да звучат повече на чалга, а синоптиците предупреждават за усилени валежи от салфетки.

Авторът тогава предрича, че ако на пресата се гледа от финансовата страна, то тя ще загуби значение си, ще упадне. Тя вече е. Дали е в упадък или е в позиция нисък старт ще решим ние, а не някой друг вместо нас. Ако не ни платят преди да сме отворили уста и написали номера на банковата си сметка.

Какво не казах за бала си, а трябваше.

От деня на завършването ми до ден днешен винаги по това време на годината се започва трескаво празнословие за предстоящите, настоящите или отминалите балове. Класациите със снимки, с бюджети за подготовката на събитието са на преден план. А видео материалите, в които участва една достойна представителна извадка от абитуриентите, запълват последните минути на новинарските емисии.

Навсякъде чета едно и също. „Пир по време на чума в най-бедната страна в ЕС”, „Панаир на суетата”, „Абитуриентски балове 2014: Българското четмо и писмо в калта зад лимузината”, Във всеки материал се чувствам дискриминирана. Малцина си позволяват да споменат, че има и „други”, „различни”. Но те не са толкова малко. Просто за тях не се говори, защото никой няма да чете и да гледа. По-интересно е да се провокират подигравки, да се толерира низкото поведение и евтиното излъчване, заплатено с многоцифрена сума български левове. И по-мотивиращо за бъдещите зрелостници, но само по документ, е да видят, че имат много съидейници в мисията да превърнат балната вечер на всички свои съученици във вечер на кич, много чалга, летящи салфетки и никакви обноски. Това е нощта, в която маските се свалят, заменени с много повече грим и високи обувки, но оскъдно възпитание и липсващ морал.

Но не за вече описаните в стотиците материали, генериращи хиляди прочитания и също толкова много коментари, ще говоря тук. Връщам се към всички дискриминирани в писанията на журналистическите умове. От другата страна на кича и скандалните облекла, са учениците, които ще се превърнат в зрелостници. Тези, които ще дърпат страната напред или поне встрани, за да избегнат поредната локва. Онези, които ще отидат да учат в чужбина и ще се върнат, за да дадат на страната си повече, отколкото тя им е дала. Всички те не изгарят от желание да отидат на бала си. Правят го, за да си кажат довиждане с любимите учители, с които ще се видят след няколко месеца отново, когато се върнат в любимата гимназия, защото ще си липсват взаимно. Тези бъдещи не просто „държавни поръчки”, а истински студенти, мотивирани и нетърпеливи за академичната среда, правят поредния компромис със себе си, заради масата. Те винаги са били аутсайдери, винаги са мразени в класа, защото са били искрени в желанието си да покажат добри резултати в часовете, на олимпиади и винаги са жонглирали с уроци, домашни, извънкласни дейности и социален живот много успешно. Те са онези, заради които целият клас е бил наричан първенец на випуска и също са онези, по чиято липса на вина, са отговаряли за провиненията на една друга част от съучениците им.

На тях училищата дължат успехите си, учителите успешно завършените проекти, на тях всички онези пируващи в балната нощ дължат оценките си. Защото онези три момичета, които искаха да научат повече по немски език, не успяваха, защото всички други бяха на първо ниво, и нямаше как учителката да се клонира, за да изпитва различно, да преподава различно. Нито имаше възможност да провежда целия час на немски, защото щеше да дискриминира повече от трима. Това е другата страна на монетата, която никой не обръща с лице нагоре, защото онази малка група, която тегли каруцата, е онази, която бива забравяна, дискриминирана, за да не се омаловажи масата, същата онази маса, която ще се поклаща в ритъма на чалга хитовете, размятайки фусти, пърхайки с мигли.

Тази година нещо се пробуди. Будните умове се събудиха, направиха нещо. Няколко училища взеха решението да бъдат просто с еднакви тениски и да дарят част или целия от заделения семеен бюджет за облекло, и да помогнат на деца в неравностойно положение. Това е жест, достоен за адмирации, пример, който заслужава да бъде последван. Това е един от възможните избори, които можем да направим. Но нещо по-дълбоко трябва да се промени.  Защото балът е веднъж в живота, абитуриентската рокля или костюм също са веднъж в живота, но чалгата за някои е присъда. И колкото и добри каузи да има, ако чалгата е в душите ни, то и милиард хаштагове с тениска на бала няма да бъдат достатъчни. Нито поредната статия за омаскарени абитуриенти ще засрами безсрамните двойкаджии.

Очаквам в следващите години ожесточена борба между онези, които са готови да дадат и да пожертват евтиното си великолепие в името на доброто, и онези, които за нищо на света няма да пропуснат да се покажат в новите си лъскави пайетки. Отново ще има разделение, с по – голяма пропаст, защото злото няма да допусне доброто да победи. Това не е приказка, няма и да бъде. Докато мислим провинциално никое земетресение не ще бъде способно да ни уплаши и да спре самоубийственото ни поведение, не за тялото, а за душата ни. Гниещи черни дробове и гниещи ценности. И в навечерието на евроизборите една гниеща система. Урните са вечни, а ние в тях също ще бъдем такива. Без история.