Как се става известен в България (по меринджейски)

Това, което предстои да прочетете не е формулата на успеха, не и за мен. Нито ви препоръчвам да използвате разгледания метод като средство за постигане на слава. Тази слава е смешна, низка и едва ли ще ви донесе каквито и да било дивиденти.

Всички знаят за прословутия „Млад Меринджей“ и в продължение на няколко месеца това стана сякаш новият хит на лятото, още повече, че народният ни гений канализира своята енергия и дарба в това култовите фрази да бъдат миксирани в дъбстеп вариант, в чалга, в какво ли още не. (Поздравления, музикални таланти! Създадохте музика не само за слуха, но и за всички други сетива. Изтръпвам всеки път, като чуя „Кога!?“)

И това се превърна не само в мода, но и в начин на поведение и говорене. Ако не сте съгласни, наблюдавайте по – внимателно малките си братовчеди, които имат достъп до интернет и социални мрежи, те са информирани дори по – добре и от вас. И те вече не комуникират с вас по същия начин, а са „напред с мат’ряла“ и се въобразяват на млади меринджеи също. На вас ви е смешно, но те си вярват, даже се съревновават.

Хубаво. Ще попитате „Е, къде е проблемът?“. Аз ще ви отговоря, че той не е само един. Много са. Докато се прави предаване, което да нищи казуси, свързани със семейни неразбории, попечителство и издръжка, вместо да бъде решено нещо, ние някак си пак успяваме да направим някого известен. Заради проблемите му. Или благодарение на тях. Явно в България най – добрият, лесен и бърз начин да се видиш по телевизията и видеото с теб да бъде в челните класации на родните сайтове за споделяне на клипчета, е именно да имаш проблеми. Това е новата формула на успеха. А в България, както знаем, проблеми много. Но къде е сбърканото? Приемам, че трябва да се използват всички начини, за да разрешим това, което наричаме проблем в живота ни. Но до тук аз не видях нищо решено.

Наблюдавам само как вълната заля не само интернет пространството, но и в реалния живот говорим по същия начин. Ние издигаме сякаш на пиедестал хора, които не знаят как се говори, нито как е прието да се държат пред камера, хора неуки, избухливи, често от малцинствата. Ние им се подиграваме, но и същевременно ги правим известни. Не цитираме толкова често Вазов, Гео Милев или Далчев, а цитираме тях. Защото това ни прави „яки, брато“.

От друга страна може да приемем, че това е едно от уменията на всеразвития българин, който успява да подтисне комплексите си и да омаловажи проблемите си, като използва чувството си за хумор. Тогава го признавам. Много сме добри да иронизираме, но ситуацията вече ми става гротескна. Спомням си времето, в което четях „Маминото детенце“. И младият ни меринджей е същото невъзпитано, разглезено и без бъдеще дете, дете на нашето общество, което също е леко объркано. Не искам да генерализирам, нито с този текст целя това. Но наистина моята чаша, колкото и висока и дълбока да е, даже с дупка на едно място и пропускаща течността в нея, започва да прелива. Защото не е нормално да пилеем енергия и време в това да правим известни хора, реплики и начин на поведение, които никога не сме харесвали. Оценявам способността, дори се възхищавам на това, че успяваме да се забавляваме с нещата в живота ни, колкото и неприятни да са те понякога, даже по – често. Но те са и тъжни и разочароващи. Защото те са около нас. Все още има и ще продължава да има хора, които нямат завършено основно образование, макар неистово да се опитваме да интегрираме едни и други, да правим проекти и да се дават пари за помощи. Резултат няма. Интегрираме май само себе си, като се принизяваме и дори възхваляваме, защото всяка втора дума е чута, произнесена от някого далеч по – неук.

И последното, което ме шокира е как героинята е готова да отиде при когото трябва, защото и тя сама не знае, за да си иска своето, а именно финансово възнаграждение за това, че на неин гръб други печелят. И си е права. Поне си знае цената, макар да не е много горда с това, че славата й бе донесена не от друго, а това, че има приятно неправилен изказ, за който явно всички са гладни.

А аз освирепявам за това да видя нещо наистина, което си заслужава, за което да искам сама да платя, и което да не ме кара да поклащам с разочарование глава, когато чуя да бъде цитирано от околните. И от мен също. Защото и аз съм един млад меринджей. И аз също имам вина. Затова и направих онази дупка на чашата на търпението ми, за да съхраня себе си, както всички ние го правим ежедневно, когато с шега приемаме проблемите, глупостта, простащината и сбърканата система.

А може, по – иначе може… Това е прекрасно, нали? 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s