Есен (н) и мисли

Случва се да усещаш нечия енергия, да се настанява до теб, от другата ти страна, или просто да се сгушва в кътче от омотания ти около врата шал. Остава там. Една малка частица енергия от някого, която носиш със себе си, както и в самия теб. Тя е предадена, приета, пречупена, нова енергия, пътуваща във времето, чрез хората, в сърцата им.

Чудя се обаче какво ли се случва с енергията, която отделяме, мислейки. Горкичката енергия, ако изчезва някъде в пространството, колебаейки се за кой падащ лист, току-що откъснал се от клона, да се закрепи. И… да падне. После да я стъпкат. Да стане част от мръсния, мъртъв есенен лист. Толкова жалко. А може би това е съдбата на голяма част от самотните ни мисли, които летят към някого, но не достигат и се превръщат в падащи красиви жълти, кафяви, червени, безмълвни, безшумни листа.

Или пък това е криещата се тайна зад красотата и магията на есента. Пътуващите и несподелени мисли, които никога не стигат навреме, нито целта си, защото намират очарователните цветове, също толкова невероятни като емоциите, изпитвани при сътворяването им.

Сега есента е по-малко тъжна, повече красива и емоционална.

P.S. Вероятно и в това се крие причината за радостта от това да се намираш сред огромна маса есенни листа, в които да тичаш като мъниче, смеейки се. Това е една бъркотийка от емоции, носейки все още от заряда си, предавайки го на вдетинилия се при вида им.

Неопределено.

Утрините, когато се будиш до някого, под звуците на тиха музика, непозната, но сякаш част от теб.

Утрините, в които заспиваш, а не се будиш, разделяйки се, без да си бил до някого.

Сутрин, когато се усмихваш, сгушваш.

Сутрин, когато се разделяш с усмивка и прегръдка.

Обяд, когато се разделяш, прегръщайки.

Обяд, когато пишеш, треперейки.

След обяд, когато мислиш, усмихвайки се.

След обяд, когато се усмихваш, мислейки за причината за хубавите мисли.

Вечер, когато се уговаряш, за да се видите.

Вечер, когато чакаш срещата.

Нощем: наслаждаване, споделяне, смях, пиене, пушене, плуване, скачане, разхождане, сливане.

Нощем: говоренето, свързването, усмихването.

Сутрин, обяд, след обяд, вечер, нощем…. Влюбване.

Две истории, двама различни, на едно място, стопляне понякога, изгаряне друг път.

Сякаш е било, но някога, а ти си никъде, без никого, някак си, опитвайки се да градиш нещо. Неопределено.

Ти гониш.

Анализирайки създалата се напоследък ситуация( и невероятната палитра от емоции), която всеки може да нарече, както пожелае, се сетих, направо ми просветна! Може би се доближих мъничко или завих в погрешна пресечка по пътя си към разгадаване смисъла на човешките взаимоотношения.

Та, както в природата не се губи нищо, така и тук нищо не изчезва. Просто се предава, прехвърля, подарява, отнема и т.н.

Когато срещнеш някого и той си има нещо, което не може да разреши, което не му дава да продължи, ти си точният човек!  И се опитваш да помогнеш, опитваш, правиш, струваш.  Дали си помогнал или заплел още толкова другия, още е под въпрос. Времето минава и пътищата се разделят. За всеобща изненада след време виждаш как този човек е разрешил проблема си и се чувства прекрасно. Също както и ти се чувстваше прекрасно, някога.

Добре. Нещо добро се е получило.

Обаче. Идва то! Едно голямо НО!

Но днес ти си онзи.

Онзи, когото гледаше как денонощно се бори със себе си и света около себе си.

Сега ти си този онзи.  Това вече си ти. Топката е в твоето поле. И се търси доброволец, с когото да споделиш, разрешиш, дозабъркаш своята главоблъсканица. Но междувременно имаш живот, развитие, и едни такива все прекрасни неща, но и нещо, което си чака своето. Дали ще е човек, момент, време…

Търси! Давай! Тичай! Не губи време! Не се отпускай! Дишай! По – ускорено! Издишвай. Не спирай да живееш.

Така или иначе нямаш избор!

Нали знаеш, че този път…

...ти гониш!