Наръчник при среща с врачка или една странна ситуация в четвъртък

Това сигурно е и ще бъде най-странното и несъответващо на личността ми и блога ми творение. Извинявам се и на всеки, когото ще отегча или разочаровам в следващите минути.
Провокира ме една среща с доста скрита и малка част от обществото – тяхно величество врачките. Да ги намериш на улицата не е лесно, но пък те те намират без проблем, особено в Студентски град. След срещата ми се замислям дали всички напивания и сбивания и всякакви такива груби прояви,студентски, не са в резултат на вечно отрицателните заключения на тези същества, пораждащи само мъка, мъка, мъка…
Е, аз все още не вярвам в думите им, но това, което казват ме накара да си направя кратък, аматьорски анализ на начина им на говорене и стратегията за улавяне на наивни или любопитстващи точно като мен същества.


Това, с което ще започне дамата е невероятни комплименти за добротата, чистотата, непорочността и пр. мили думи, които за няколко секунди те улавят и това е моментът, в който сте с единия крак, че и с двата в капана. Честито, вие сте шаран! И за всичките комплименти по ваш адрес следва сладкото отмъщение. Продължаваме с липсата на късмет, защото е ясно, че всеки малко или повече се смята за нещастник, от време на време само. Още една стреличка право в целта.
Малко кривва от пътя на лошите новини и ви съобщава, че ще живеете дълго, ех, можеше да каже вечно, поне да си повярвам, че ще сторя такива добри и значими дела за света и човечеството, че да живея в историята и умовете, ама не! Лоша врачка!
Всичко което ще чуете се казва бързо, едва го запомняте, но ефектът е налице, айде дай сега 2 лева. Така и тя си е научила урока, почти го рецитира с висока скорост, а слухът ти се напряга да разбере повечето думи, а мозъкът да запамети част от бръщолевенията.
Оказва се, че жертвата е много добра, т.е. всеки попаднал в капана й, ама добро не вижда. Айде греда отново, ‘щото това твърдение съвсем и изключително противоречи на мен, моите идеи и свят, но нека вярва.
И защото цялата описана от нея картина трябва да има злосторници, това са не една, а цели две жени, но тя не знае, не може да „види“ дали са сестри или имат друга роднинска връзка, но важното е, че аз нямам с тях обща кръв. Тюх, как ми олекна! Много ясно, че ще са жени, защото аз не се сещам за мъже, които да се занимават с подобни глупащини.
И за да посмени тона, задава въпрос, така тактично дали имаш нежив роднина, ако посмееш да кажеш да, да знаеш че ти праща здраве, защото то звездите им го говорят.
И след цялата диагноза идва ред на чудодейното лекарство. И към него винаги, ама винаги има сол или захар, ей така, за вкус. Само да не си помислите, че ще намерите тази билка някъде! Само тя може да ви снабди с нея, даже по някаква случайност сега има в себе си, ама трябва още някой лев, не може тъй, срамота е. То на нея не й е за парите, има си жената, ама е срамота за 5 лв да ми даде такава ценна билка, дето цери всичко!

Е, горе-долу й се вързах, ама по някое време с налучкванията ме загуби. И любопитството ми се изпари.

Извод: Каквото и да ти говорят врачките, знай, че става дума за пари!

Advertisements

Следва продължение…

Едни вярват в извънземни, други в отвъдния живот, а трети в промяната.

Промяната, за която е нужна само една стъпка и започва.

Вече си имаме една малка пътечка, а ние я продължаваме с Арт Мегдан.

Един фестивал от студентите за студентите, който може да се похвали с идване на бял свят.

И така.

Аз не вярвах, даже май още не мога да повярвам. Но пък всичко говори, че е истина. Случва се.

Аз съм щастлива, че съм част настоящето, че съм точно тук и сега, защото иначе нямаше да се разпали и този огън, който така мило сгрява.

Щастливци са и всички, които имат нещо общо с „Арт мегдан“, защото всички ние сме орисниците на новото, появило се в света днес.

Да ни е честито!

За песъчинките в часовника.

Времето е безценно.

Човешките взаимоотношения са важни.

А когато става въпрос за личното време и взаимоотношенията, с които го запълваме, се случва да се изправим пред дилеми, въпроси, колебания големи…

И така докато се опитваме да смажем егоистичното по природа същество в себе си, даряваме времето си, миговете от живота си на някого, независимо дали е в работата, оставайки извън работно време, за да направим услуга, защото искаме да бъдем добри и отзивчиви, или пък посвещаваме почивката си само защото за другия човек ще бъде невероятен жест, а отвътре ни се струва, че можеше и да протече по – добре свободният отрязък от вечността, но не ни е стигнала смелост да откажем.

Та… след дългото обяснение, което почти не е важно, защото то е един от безбройните примери, които са част от нашата практика по време на обучението ни в дисциплината „живот“, се питам дали понякога не е по – добре да съм си егоист, почти натурален и да си спазвам графика, почивката, да се грижа за своите, а не нечии чужди копнежи и пр.

Е, всеки сам избира.

Избирайки животът, сме натоварени с бремето да не знаем как да го живеем, да искаме едно, а да получаваме друго, да губим ценни часове, вместо да ги правим по – приятни за самите нас, защото колкото и добрини да направим, никой няма да ни върне подарените минути, добрините може би, но след 100 години едва ли ще имаме нужда от тях.

P.S. Докато четеш това, изтекоха няколко безценни минути от живота ти. А дали си заслужаваше времето?