В търсене на смисъла…

Докато седя и чакам вдъхновението си, се сещам за любимата си учителка.

Тя има рожден ден днес. Но това не е от значение, а е просто добър повод, за да направя нещо, което отдавна желая:

Да напиша нещо за нея. Но и това не е толкова важно:

Защото тя е в сърцето ми.

Тя е от малкото хора, които се появяват случайно в живота ти, но остават там завинаги:

Защото са те научили, защото са те променили.

Отдавайки себе си, вярвайки ти във всеки един момент, споделяйки житейския си опит.

Тя ме научи да летя. Да летя без самолет и без да съм птица.

Тя ме научи да пътувам. Да пътувам без да мога да шофирам и без да знам пътя.

Тя ме научи да виждам. Да виждам без да отворя очи и без да е светло.

Тя ми подари зрънце щастие, в прегръдка на усмивка.

Тя е човекът, който ме научи,че трябва да вярваш силно,

да вярваш в себе си,

да си смел, смел да мечтаеш,

да мечтаеш, за да постигнеш,

да постигнеш и да не забравиш,

да не забравиш, че някога, някой те е научил.

Научил как да откриеш смисъла.

А моят смисъл е щастието.

Благодаря!

Един Човек и половин чадър

Понякога искам да изчета всички писани някога. Вляза ли в библиотека или книжарница, сякаш съм пред огромен стилаж с всякакви наркотици, към които съм зависима и… Изпадам в някакво състояние. Само гледам и се вълнувам. И сърцето ми препуска от мисълта да взема няколко и да ги прочета.

Обичам да си купувам книги. Понякога го правя, но много рядко. Радко, защото не чета тези, които имам. Колкото и да са страхотни. Защото купя ли ги, влизат в графа „мои“.

Така осъзнах, че не трябва да притежавам нещо, за да му се радвам. Временната собственост е моят начин. Знам, че имам срок и се отдавам изцяло, за да изпълня краткия момент на взаимно притежание с наслада. Това е моментът, в който книгата ме притежава, аз нея също, но временно.

И с хората е така. Имаш някого, радваш се, съпритежавате се, но крайният срок идва. И точка. Почти като прочетената книга.

Сутринта възрастен мъж, със стар бял потник и панталони, скъсани обувки, без чадър под дъжда, ме разсъни, докато чакахме заедно автобуса: „Госпожо, извинете, може ли 50 стотинки? Ако имате, за половин хляб? “ Имам. И те са временни, и този непознат бе крайният срок. Но сега бе различно. Аз бях книгата, която промени минутите на Човека. Не е случайна и главната буква. Защото в това „Госпожо…“ имаше нещо и липсваше много. Имаше доброта, надежда, а гордостта и злобата бяха изтрити, отмити, сякаш от ронещите се дъждовни капки.

И когато бях на прага да предложа половин чадър на Човека, срокът изтече. Човекът изчезна

Здравей, престраших се!

Приятелството е красиво. Приятелството е цвете. Но то има нужда от вода. Ние трябва да го поливаме. Но се случва така, че просто забравяме. Намираме си други обекти на нашето внимание и… цветето започва да увяхва. А само преди месеци, то е било Цветето. Почти като розата на Малкия Принц. И ни е било толкова скъпо, заради грижите, които сме полагали за него.

Приятелството. Днес е различно. Различно до момента, в който не се сетим за човека. Сещането е приятен момент. И идва споменът. Следва и тъгата. А после усмивката – реакцията ни, когато сме общували. И пак ни се иска да върнем времето. Защото е било хубаво. Било е истинско.

Приятелството. Да го съживиш или поне да дариш увяхналото цвете с една капчица вода. Безценно е! Да се престрашиш да потърсиш човека. Да пребориш себе си, да преглътнеш гордостта.

Приятелството. Тежи, когато се опитваш да се сърдиш на някого, а знаеш, че това не е твоето „АЗ“. Когато знаеш, че в приятелството няма сърдити, нито засегнати. То е добро. То е хубаво. И се престрашаваш. Обаждаш се, казваш „Здравей“ и грейваш. През телефона не се вижда, но гласът ти издава. Гласът е един от лъчите. Огряваш цветето и то отразява светлината ти.

Приятелството. Не винаги е дълго, но приятелството е винаги. Когато си помислиш за него, когато си спомниш, когато ти е нужно. Цветовете увяхват, но корените са там. В нас. Променят ни. Живеем с тях. Но е много по – красиво, когато и цветовете са свежи. Нужна е само една капчицаПодари я

Да сънуваш земетресение

Два дни след рождения си ден получих поредния невероятен и много радващ подарък! Взех си най – страшния изпит, най – трудният, първият изпит за втория сезон на сесията. Да уча за него беше изключително приятно. Научих неща, за които не се бях замислила, повторих такива, които интуицията ми подсказваше, но не със същите термини. Посмях се с шегите в книгите.

Но не всичко беше толкова гладко, лесно, безпроблемно. Часове преди изпита ме обзе страхът. Отново страхът, който не ни дава да направим крачката, а ни притиска до стената, опирайки тъпо острие о кожата, и триейки се, оставя следи и непоносима болка. От този страх не се умира, от него се губи. Губиш шанса да скочиш, да полетиш, да се приземиш или просто да паднеш. Губиш възможността да изживееш силни емоции: да се зарадваш или разочароваш.

Нощта преди изпита, макар да беше само 4 часа почивка, ще я запомня със странния сън. Най – ужасният ми кошмар от детството, който наскоро се случи в реалността: земетресение. Сънувах го силно, очаквах го, беше страшно, но аз не изпитвах подобно чувство, нито се събудих обляна в студена пот. Просто нищо. Страхът го нямаше. Сигурен знак. Моментът, в който си казваш, че ще го направиш, че няма какво да те спре, освен ти самият. Моментът, в който надвиваш себе си и поглеждаш в бъдещето, в което вярваш, че си успял.

И днес вярвам повече, вярвам в себе си с още една идея отгоре. Защото кой друг, ако не самият ти? Ти си грънчарят, извайващ глината, чиято подвижна маса е безсилна пред енергията на твоите пръсти и сърце! И ако си достатъчно упорит и желаещ, нито едно земетресение не би могло да разклати земята под краката ти и да те откаже от щастието.

Здравей, щастие 🙂

Осъзнаване в хаоса

Аз.

Аз искам.

Аз искам да мога.

Аз искам да мога да докосна облаците,

да почувствам изгрева и да си отида със залеза.

Аз искам да се роня като дъждовна капка или като детска сълза.

Искам да разпаля огън и да мога сама да го овладея.

Аз искам да предизвикам буря или слънчево затъмнение.

Искам да живея като горд орел, издигнал се в небесата,

да наблюдавам всичко, що се случва на земята.

Аз искам да бъда безсмъртна като камък,

променяща се като водата,

изпепеляваща като огън и незабележима като въздуха…

Искам да живея, а не да тлея.

Искам да покоря върхове, а не да се спускам по склонове.

Искам да загубя. Да усетя тъга и самота.

Но пак да изправя глава

и да вперя поглед високо – там,  където владее тишина,

тогава искам да се превърна в жена,

но не просто жена, а цяла стихия една!

Тогава мой ще е света!

Аз искам да мога и мога да искам!

Стъпка между два облака

Да загубя почвата под краката си. Хората казват, че е страшно.Но страхът не винаги означава нещо лошо.

 Да съм във въздуха означава, че имам шанса да избера, да се огледам, да вдишвам и издишвам, да осъзная. Това е стъпката между два облака: миналото и бъдещето. А в настоящето винаги съм във въздуха.

Искам, рискувам, чувствам, мисля, действам… Това е моят свят  между два облака.